Transfăgărășan: три дни по легендарния път в Румъния. Мечки, върхове и водопади (DN7C)

Лятната ми обиколка на Карпатите продължава с пълна сила, а жегата в Румъния сякаш става все по-непоносима. След вчерашните 41 градуса в Alba Iulia днес се събуждам отпочинал в Sibiu и най-накрая на прохлада. Благодаря на човека, измислил климатика в хотелските стаи… хаха.

Време е да потегля към Transfăgărășan (изписван още като Transfagarasan или DN7C). На български може да го срещнете като Трансфъгърашан или Трансфагарашан. Правилното изписване и произнасяне е с „ъ“, тъй като името произлиза от планината Фъгъраш (Munții Făgăraș), която шосето пресича, и преходната частица „транс“. Освен това на румънски буквата „ă“ се произнася като кратко „ъ“. Transfăgărășan е може би най-известния път не само в Румъния, а и в Европа. Виждал съм го стотици пъти по снимки и видеа, но съм убеден, че има места, които просто не могат да бъдат усетени през екрана. Това определено е едно от тях.

Малко след 11:00 часа събирам багажа, изкарвам чисто новата ми Toyota C-HR от подземния паркинг и потеглям. Напускам Sibiu по международния път E68, а след няколко десетки километра се отклонявам към Cârțișoara – селцето, което се приема за северната отправна точка на Transfăgărășan. Още първата табела с надпис, че проходът е отворен, успява да ме усмихне. След толкова години най-после идва и моят ред.

📍 Маршрут: Sibiu → Cârțișoara → Transfăgărășan → Piscu Negru → Barajul Vidraru → Bâlea Lac → Pitești → Calafat → Видин, България
🚗 Автомобил:Toyota C-HR (2024)
🛏 Нощувки: Hotel Siesta (Piscu Negru) – 2 нощувки / Cabana Paltinu (Bâlea Lac) – 1 нощувка
📅 Период: 13–15 август 2024 г.
📸 Заснето с: iPhone 14 Pro Max и DJI Mini 3 Pro

Видео с дрон от най-атрактивната част на Transfăgărășan (DN7C), езерото Bâlea и няколко мечки:

Ден 1 – Първа среща с Transfăgărășan

Пътят, който се превръща в легенда

Преди да продължа нагоре, няма как да не разкажа малко повече за самия път. Transfăgărășan (DN7C) е дълъг около 151 километра и свързва историческите области Трансилвания и Влахия, преминавайки през най-високата част на Южните Карпати – планината Făgăraș. Най-високата му точка се намира при Bâlea Lac, на около 2042 метра надморска височина, където е разположен и най-дългият автомобилен тунел в Румъния – Tunelul Bâlea, с дължина почти 900 метра.

Историята му е също толкова впечатляваща. Строителството започва през 1970 година по нареждане на тогавашния румънски лидер Николае Чаушеску. След събитията около нахлуването в Чехословакия през 1968 г. той решава, че страната трябва да има стратегически военен път през Карпатите, който да позволява бързо придвижване между северната и южната част. Строежът продължава около четири години и, за съжаление, коства живота на десетки войници и строителни работници. Днес Transfăgărășan е далеч от военното си предназначение и е сред най-емблематичните туристически маршрути в Европа.

Заради голямата надморска височина пътят е затворен през по-голямата част от зимата. Обикновено е отворен от края на юни или началото на юли до края на октомври, но всичко зависи от снежната покривка и метеорологичните условия. Затова, ако планирате посещение, винаги проверявайте предварително дали проходът е достъпен в официалния сайт https://transfagarasan.travel/

Първите километри

Още с първите километри започва да става ясно защо този път е толкова известен. Серпентините стават все повече, долината постепенно остава зад мен, а склоновете на Карпатите сякаш се изправят от двете страни на автомобила. Въпреки че беше делничен ден, движението никак не беше малко. Имаше автомобили от почти цяла Европа, десетки мотористи и доста велосипедисти, които заслужават огромно уважение. Само докато ги гледах как изкачват тези наклони при над 30 градуса, започвах да се изморявам вместо тях. Красоти след красоти, завои след завои… и изведнъж – сериозно задръстване.

Първата среща с най-известната гледка

Първата ми спирка всъщност не беше Bâlea Lac, а хотел Hotel Siesta, който се намира от южната страна на прохода, в района на Piscu Negru. Последните около 15 километра се оказаха истинско изпитание за търпението ми. Трафикът почти беше спрял, а Waze невъзмутимо ми показваше, че оставащото разстояние ще бъде изминато за близо 50 минути. Климатикът в колата работеше на пълни обороти, навън беше истинска пещ, а аз нямах никакъв избор, освен да се наслаждавам на гледките и да чакам колоната бавно да потегля.

В крайна сметка малко след 15:00 часа вече бях в хотела – гладен, изморен, но и изключително щастлив. Защото дори само първите километри по Transfăgărășan ми доказаха, че всички снимки, които бях гледал през годините, не могат да предадат усещането да си там. На живо всичко изглежда някак по-мащабно, по-драматично и много по-красиво. След късен обяд и кратка почивка отново се качих в колата. Денят тепърва започваше.

Първата среща с мечките

С наближаването на Barajul Vidraru очаквах да видя и другата популярна “атракция” на Transfăgărășan – мечките. Признавам си, че винаги са ме респектирали. Исках да ги видя, но единствено през прозореца на автомобила. Никога не съм разбирал хората, които слизат при диво животно само за една снимка.

Изведнъж колоната отново спря. Този път не заради задръстване. Пред нас спокойно се разхождаше огромна кафява мечка. Стоеше зад едно от ограничителните колчета и наблюдаваше автомобилите с онзи спокоен поглед, който едновременно изглежда мил и достатъчно респектиращ, за да не ти мине през ума да слизаш от колата. Това беше първата ми среща с мечка в дивата природа. И определено няма да я забравя.

Тук обаче искам да кажа нещо много важно. Мечките по Transfăgărășan не са туристическа атракция. Те са диви животни. За съжаление през последните години много туристи спират, за да ги хранят, снимат или дори да се приближат максимално до тях. Това е не само забранено, но и изключително опасно. Когато една мечка започне редовно да получава храна от хората, тя постепенно губи естествения си инстинкт сама да я търси. Свиква с автомобилите, започва да чака край пътя и с времето се превръща в т.нар. „мечка-просяк“. Когато обаче храната не дойде, подобно поведение лесно може да прерасне в агресия.

За съжаление именно човешкото поведение е причината голяма част от тези животни да променят навиците си и да започнат все по-често да слизат към населени места. Най-разумното, което можем да направим, е просто да им се любуваме от безопасно разстояние. Все пак ние сме гостите. Това е техният дом. Продължих по пътя и през следващите километри срещнах още няколко мечки. За съжаление видях и хора, които хвърляха храна през прозорците или се опитваха да направят селфи на няколко метра от животното. Колкото и да ми беше трудно да го разбера, явно за някои една снимка е по-ценна от собствения им живот.

Barajul Vidraru – инженерно чудо сред Карпатите

Малко преди язовирната стена телефонът ми издаде характерния звук на системата Ro-Alert. Съобщението беше кратко и напълно логично: “В района има мечки. Избягвайте приближаването им, не ги хранете и не се опитвайте да ги снимате отблизо.” След всичко, което вече бях видял по пътя, предупреждението никак не ме изненада. Спрях на паркинга до язовира, където има няколко магазинчета за сувенири и места за хапване. Разходих се по стената, купих няколко магнита за спомен и, разбира се, не пропуснах да си взема една гореща варена царевица.

Самият Barajul Vidraru е впечатляващо инженерно съоръжение. Построен е между 1960 и 1966 година на река Argeș и дълги години е сред най-високите язовирни стени в Европа. Височината ѝ достига 166 метра, а язовирът играе ключова роля за производството на електроенергия и регулирането на водните ресурси в района. Над язовира се извисява и една от емблемите на мястото – статуята „Prometeu“. Издигната е през 1965 година в чест на хората, участвали в строителството на язовира. Огромната фигура, висока около десет метра, държи мълния в ръката си и символизира силата на човека да покорява природата и да превръща водната енергия в електричество. Погледната от въздуха с дрона изглежда още по-впечатляващо.

След кратката почивка отново се качих в колата. Предстоеше ми най-очакваната част от целия ден.

Езерото и залезът

След още няколко километра пътят започва постепенно да се изкачва над горската граница. Дърветата остават все по-ниско, а около мен вече са само тревисти склонове, каменисти върхове и безкрайни серпентини. Именно тук се намира и най-сниманата част на Transfăgărășan – мястото, което години наред съм виждал по снимки, календари и автомобилни реклами. И въпреки всичко… На живо изглежда несравнимо по-впечатляващо. Няма снимка, която да предаде мащаба на планината. Няма видео, което да покаже колко малки изглеждат автомобилите, когато погледнеш надолу към безкрайните завои. Това е едно от онези места, които просто трябва да се видят. Малко след това достигнах и най-високата част на прохода.

Bâlea Lac – ледниковото сърце на Transfăgărășan

Разположено на около 2042 метра надморска височина, Bâlea Lac е едно от най-красивите ледникови езера в Румъния. То се е образувало преди хиляди години вследствие на движението на ледниците в планината Făgăraș, а днес е сред най-посещаваните природни забележителности в страната. Около езерото има няколко хижи, ресторанти, сувенирни магазинчета и началото на множество туристически маршрути. През зимата районът се превръща в съвсем различен свят – пътят е затворен за автомобили, а достъпът е единствено с кабинковия лифт. Именно тук всяка година се изгражда и прочутият леден хотел, който привлича посетители от цяла Европа.

Само на няколко метра от езерото започва и Tunelul Bâlea – най-дългият автомобилен тунел в Румъния с дължина близо 900 метра. Именно той свързва северната и южната страна на прохода. Построен е едновременно с пътя и днес остава едно от най-впечатляващите инженерни съоръжения по маршрута.

След кратка разходка около езерото реших да опитам да стигна и до Lacul Capra, известно още като Goat Lake. На картата разстоянието изглежда смешно малко. Само че картата не показва денивелацията. Още след първата третина от пътеката разбрах, че съм надценил физическата си форма. Въздухът на над 2000 метра е осезаемо по-различен, а изкачването съвсем не е толкова леко, колкото изглежда отдолу. Спрях върху една от скалите, поех си дълбоко въздух и реших, че няма смисъл да превръщам разходката в състезание. Понякога най-хубавите гледки са именно там, където си спрял.

Златният час

Докато повечето туристи постепенно започваха да се отправят обратно, аз нямах никакво намерение да слизам. Часовникът показваше 19:37. Започваше любимото ми време за снимане. Фотографите го наричат „златния час“ – онези кратки минути преди залез, когато слънцето стои ниско над хоризонта и обагря всичко в топли жълто-оранжеви нюанси. Планината буквално променяше цветовете си пред очите ми. Скалите ставаха златисти. Тревата придобиваше наситено зелени оттенъци. Сенките ставаха все по-дълги. Стоях върху скалите и просто наблюдавах как слънцето бавно се спуска зад билото на Карпатите.

И тогава окончателно разбрах защо бях избрал да остана няколко дни тук, вместо просто да премина по пътя. Някои места не трябва да се бързат. Те трябва да се изживеят. Снимките с телефона станаха прекрасни. Кадрите с дрона – още повече. Но дори те не успяват да покажат онова усещане за простор и тишина, което изпитва човек, когато остане почти сам на повече от два километра над морето.

След последния слънчев лъч се отправих обратно към Hotel Siesta. Вечерята беше повече от заслужена – топла пилешка супа, последвана от едно добре изстудено кенче от любимата ми румънска бира Ciucaș. След толкова емоции за един ден леглото ми се стори най-хубавото място на света.

Ден 2 – Водопади, кабинков лифт и… още мечки

Признавам си, че спах дълбоко. Както казваме в Северозапада – „като къпан“. Нямаше никаква причина да бързам. Именно затова бях отделил няколко дни за Transfăgărășan. Около обяд отново поех към върха. Този път с една конкретна цел.

Кабинковият лифт и Cascada Bâlea

Макар пътят да предлага невероятни гледки, има едно място, което почти не се вижда от него – Cascada Bâlea. За да стигна по-близо до водопада, се качих на кабинковия лифт, който свързва долната станция с района на Bâlea Lac. С дължината си от близо четири километра това е един от най-известните лифтове в Румъния и през зимата е единственият начин туристите да достигнат езерото, когато проходът е затворен. Още по време на спускането гледките към долината бяха впечатляващи. А когато стигнах долната станция, пред мен се откри и самата Cascada Bâlea. С височина около 60 метра тя е сред най-високите водопади в Румъния. Водата пада свободно по отвесните скали, а шумът ѝ се чува още преди да я видиш. До водопада води и туристическа пътека. Признавам си обаче… Сам човек в румънска планина, след всичките мечки, които вече бях срещнал? Никак не ми звучеше като добра идея. Реших да се насладя на гледката от безопасно разстояние. А и, ако трябва да бъда честен, кадрите с дрона станаха дори по-впечатляващи.

След като се върнах обратно при Bâlea Lac, вече беше станало време за късен обяд. Или по-скоро ранна вечеря. Поръчах си боб с наденички, гарниран с кисели краставички и люти чушки от туршия. Разбира се, не пропуснах и една порция пържени картофки със сирене. Апетитът на над 2000 метра явно работи по съвсем различен начин. Именно в този хотел щях да прекарам последната си вечер по Transfăgărășan. Но за това – малко по-късно.

Cascada Capra

На връщане към южната страна на прохода спрях и при Cascada Capra. Макар да е значително по-малка от Cascada Bâlea, водопадът се намира буквално до пътя и е една от най-леснодостъпните природни забележителности по маршрута. Водата се спуска каскадно по скалите, а отбивката е чудесно място за кратка почивка и няколко снимки. Признавам си… Този път основният модел пред фотоапарата не беше водопадът. Беше чисто новата ми Toyota C-HR. Все пак модел 2024 си заслужаваше няколко красиви снимки на фона на Карпатите, въпреки че около мен непрекъснато преминаваха Porsche, BMW M, Alpine, Lotus и още куп автомобили, дошли специално да покарат по легендарния път.

Още животни <3

Малко по-надолу срещнах и едни неочаквани обитатели на планината. Няколко магаренца спокойно пасяха край пътя, без изобщо да се интересуват от преминаващите автомобили. Идилията обаче продължи само няколко километра. После… Отново мечки. Още мечки. И пак мечки. Честно казано, в един момент започнах да се чудя дали по този път има повече автомобили или повече мечки край него. Прибрах се в Hotel Siesta, вечерях, отворих поредното кенче Ciucaș и още преди да успея да изгледам новините, вече заспивах.

Ден 3 – Последен изгрев над Transfăgărășan

След два дни по Transfăgărășan вече знаех едно – не исках последната ми вечер в Карпатите да бъде долу в долината. Исках да остана горе, на прохладно, колкото може по-близо до езерото Bâlea Lac, за да посрещна изгрева без да ставам посред нощ и да изкачвам отново целия проход. Затова предварително бях резервирал една нощувка в Cabana Paltinu, разположена буквално на брега на езерото.

След освобождаването на Hotel Siesta за последен път поех нагоре по любимите вече завои. Времето беше прекрасно, а температурите постепенно падаха с всяка следваща серпентина. След жегите в равнинната част на Румъния прохладният въздух на повече от 2000 метра ми действаше като истинска терапия. След настаняването не бързах за никъде. Още няколко полета с дрона. Още десетки снимки. Лаптопът също влезе в употреба – започнах да си записвам впечатленията от последните дни, да разглеждам кадрите и да подреждам в главата си всичко, което бях преживял по време на това пътуване. И тогава осъзнах нещо. Бях дошъл заради най-известния път в Румъния. А всъщност започвах да се влюбвам в планината около него.

Още един залез над Bâlea Lac

Вечерта отново излязох край езерото. Този път залезът беше различен. Над равнината се събираха тъмни облаци и някъде далеч вероятно вече валеше. Слънцето така и не успя да се покаже ясно на хоризонта, но небето беше изпълнено с драматични цветове, които придаваха съвсем различна атмосфера на планината. Красиво. Малко мрачно. И някак величествено.

След кратката разходка се върнах в ресторанта на хижата. Бобът вече беше свършил, затова вечерята този път беше съставена от карначета, пържени картофки и вече познатата гарнитура от кисели краставички и чушки от туршия. Разбира се… И едно кенче Ciucaș.

Навън вече беше осезаемо хладно. Наметнах си суитчъра, но дори той не успяваше напълно да спре прохладния планински вятър. Все пак бях на повече от 2040 метра надморска височина. Около езерото постепенно настъпи тишина. Туристите почти изчезнаха. Останаха само няколко светлини от хотелите, звездите над Карпатите и абсолютното спокойствие, което трудно може да бъде описано с думи. Заспах малко след полунощ.

Изгревът, заради който си струваше всичко

Малко преди шест часа сутринта алармата прозвъня. Не обичам ранното ставане. Всъщност направо го мразя. Но има няколко момента, заради които човек просто трябва да стане. Това беше един от тях. Навън беше тихо. Почти безветрено. Езерото беше гладко като огледало.

Първите слънчеви лъчи започнаха бавно да огряват върховете на планината Făgăraș, а след минути цялата околност се изпълни с топла, мека светлина. Започнах да снимам. Първо с телефона. После излетя и дронът. Всичко изглеждаше различно от вечерта. По-свежо. По-тихо. По-истинско. Това определено бяха едни от любимите ми кадри от цялото пътуване. След като прибрах техниката, се върнах в стаята с ясното съзнание, че още половин час сън няма да ми навреди. И определено не сгреших.

Последна закуска в Карпатите

Около девет часа вече бях в ресторанта. Горещо кафе. Омлет. Кашкавал. Колбас. Домати. Препечени филийки. Звучи доста… Но когато те очакват повече от шест часа шофиране, една по-сериозна закуска си е напълно оправдана. След като натоварих багажа, за последен път се разходих около Bâlea Lac. Не бързах. Знаех, че след няколко минути ще започна да слизам от планината. И че това ще бъде последният ми поглед към мястото, което се превърна в любимата ми спирка по време на това пътуване.

Последни водопади, последни мечки

На слизане спрях още веднъж при Cascada Capra, за да направя няколко снимки при вече съвсем различна светлина. Пътят беше значително по-спокоен от предишните дни, но мечките отново не закъсняха. След толкова срещи вече почти започвах да ги очаквам зад всеки следващ завой. И въпреки това всеки път, когато ги виждах, изпитвах едновременно възхищение и огромно уважение. Точно така трябва да бъде. Не страх без причина. Не безразсъдно самочувствие. А уважение към едно диво животно, което просто живее там, където винаги е живяло.

Auchan в Pitești и обратният път

След като напуснах планината, направих още една традиционна спирка. Auchan в Pitești. Всеки, който ме познава, знае, че трудно мога да си тръгна от Румъния без да напълня багажника с местни продукти. Няколко бири Ciucaș. Любими сладки неща. Различни колбаси. И още куп покупки, които в момента ми изглеждаха абсолютно необходими. Когато излязох от магазина, картината навън беше коренно различна. Небето беше почерняло. Вятърът се усилваше с всяка минута. Очевидно наближаваше сериозна буря. Предстоеше ми дълъг път до България, затова не се поколебах и потеглих веднага.

Маршрутът ми отново минаваше през Calafat и Дунав мост 2. Да, знам. Фериботът при Оряхово е по-кратък вариант. Но след няколко неприятни преживявания с него и непрекъснато растяща такса за преминаване през последните години бях решил категорично да го избягвам. Колкото и упорито Waze да се опитваше да ме убеди в обратното.Успях да избягам от бурята. Поне за известно време. Навън температурата отново достигаше 39 градуса.  Само няколко часа по-рано бях на около десет градуса край Bâlea Lac. Разликата беше огромна. И точно тогава осъзнах колко специално място е високата част на Карпатите през лятото.

След като преминах Дунав мост 2, ме посрещна нещо доста познато. Българските пътища. Не знам дали просто бях свикнал с румънския асфалт през последните дни, но още първите километри след границата ми напомниха колко различно е усещането зад волана. Някъде в района на Козлодуй отново ме настигнаха буреносните облаци. Направих последните снимки от това пътуване. Малко след 21:00 часа вече бях у дома.

Финал

Когато тръгвах към Румъния, очаквах Transfăgărășan да бъде просто още един красив планински път. Оказа се много повече. Оказа се място, което ме накара да намаля темпото. Да остана три дни. Да чакам изгреви и залези. Да се възхищавам на ледниковите езера, водопадите и безкрайните серпентини. Да изпитам онова приятно чувство, когато нямаш никакво желание да тръгваш обратно. Често ме питат кой път е по-красив – Transalpina или Transfăgărășan. Истината е, че не бих могъл да избера.

Transalpina ме спечели със спокойствието си, с по-слабия трафик и с усещането за необятност. Transfăgărășan ме впечатли с драматичния си релеф, инженерното си величие и атмосферата, която трудно може да се сравни с друго място в Европа.

Ако имате възможност… Не избирайте между двата. Минете и по двата. И само една молба. Ако по пътя срещнете мечка, оставете фотоапарата за момент и се насладете на срещата от безопасно разстояние. Не я хранете. Не слизайте от автомобила. Не търсете перфектното селфи. Защото ние сме тези, които сме дошли на гости. А Карпатите… те винаги ще бъдат домът на мечките.

Галерия със снимки от Transfăgărășan и всички забележителности по него: